„Вярвам, че образованието е процес на живеене, а не подготовка за живота, който предстои.“
Джон Дюи, My Pedagogic Creed, 1897 г.
Представете си дете пред голям бял лист. Ще рисува семейството си. Взема кафяв пастел, поколебава се и пита: „А може ли и кучето?“
Кучето спи до леглото му. Чака го пред вратата. Когато всички се съберат на дивана, и то се намества там. Детето вече знае кого иска да нарисува. С въпроса си проверява дали и в ателието може да разкаже за семейството така, както го познава от вкъщи.
Тук мисълта на Дюи е близо до всекидневието ни. Детето помни как кучето го посреща. Сега му предстои да открие как да покаже това с един кафяв пастел.
Къде да сложа баба?
Рисунката е почти готова. Кучето се е ширнало по средата, а за баба е останало едно тясно ъгълче. Лесно е да посочим мястото и да кажем: „Ето тук я направи по-малка.“ Ами ако детето иска точно баба да е най-голяма?
Ако изчакаме малко, може да ни поиска втори лист. Като го долепи до първия, ще има място и за баба, и за любимото ѝ кресло. А може да му хрумне друго — да нарисува баба толкова отблизо, че да се виждат само лицето и очилата ѝ.
В „Абракадабра“ понякога показваме на отделно листче как изглежда едно лице отблизо и отдалеч. После връщаме пастела на детето. А ако то вече посяга за втори лист, можем просто да придържим двата края, докато ги залепи.
Въпрос за пред хладилника
Когато рисунката се прибере вкъщи, първото, което ни идва да кажем, често е „Колко е хубава!“. Кажете го, ако ви идва, но преди да я закачите на хладилника, опитайте и с един въпрос: „Откъде искаш да започнеш разказа?“

Може да чуете цяла история за баба. Може детето само да посочи двете кафяви чертички до вратата: „Тук му е опашката. Маха с нея, защото се прибирам.“
Преди малко сте гледали семейна рисунка. Сега вече знаете и в кой момент детето е нарисувало кучето — точно когато отваря вратата и то го посреща.
В ателието „Моето семейство“ ще започнем с игра на живи картини, а после ще разстелем белите листове. Кого и какво ще има на тях, ще решат децата.

